Робин Хоб - хроники на Дъждовните земи 1/Драконови пазители

Пролог. Последният ден на змията

Бяха стигнали толкова далеч, но сега, когато тя беше тук, годините на пътуване вече избледняваха в ума ѝ, отстъпвайки на отчаяните нужди на настоящето. Сесурея отвори челюсти и изви врата си. За водната змия бе трудно да фокусира мислите си. Изминаха години, откакто тя беше излязла във водата. Не беше чувствала суша под тялото си, откакто се бе излюпила на Острова на Чуждите. Сега този остров с горещ, сух пясък и ласкави води бе далеч. И тук, в горите край парещата студена река, идваше зимата. Замръзналата земя бодеше тялото ѝ. От ледения въздух хрилете ѝ изсъхваха бързо. Нищо не можеше да направи за това, освен да работи по-бързо. Тя загреба с челюсти сребриста глина, смесена с речна вода от дълбок ров, отметна глава и погълна тази студена маса, скърцаща от пясъка. Колкото и да е странно, се оказа вкусно. Змията отпи още една глътка. И още една.

Сесурея бе изгубила броя на глътките си от пясъчната смес, когато най-накрая усети пробуждането на древен инстинкт. Докато стягаше мускулите на гърлото си, тя усети как отровните ѝ жлези набъбват. Гривата ѝ, включително месестите ресни около шията, се развя от вятъра. Треперейки цялата, змията отвори широко уста, издърпа се нагоре - и всичко ѝ се получи! Стискайки челюсти, тя изплю тънка струя смес от глина, жлъчка, слюнка и отрова. Струята беше като сребърна нишка, опъната и тежка. Сесурея с мъка извърна глава, изви се по-здраво, притискайки опашката към тялото си, и започна да се сплита с глинена смес, като мокра дантела.

Екструдирането беше като сребърна нишка, дебела и тежка. Главата ѝ се въртеше, докато наслояваше влагата върху себе си.

Тя усети тежка стъпка наблизо и тогава сянката на крачещата драконица премина над нея. Тинтаглия спря и ѝ заговори.

„Добре. Добре, точно така. Красиво тъкане, хубав равномерен слой без празнини. Започваш добре. Точно така".

Сесурея не можа да се възползва да хвърли поглед на синьо-сребристата драконова кралица, която я бе зачела с похвалата си. Змията напълно се предаде на случая, създавайки пашкул, която ще я приюти за останалите месеци на зимата. Сесурея работеше с отчаяние, с последни сили. Искаше да спи, мечтаеше да падне, но знаеше, че ако сега се предаде на съня тя никога повече няма да се събуди.

Създаването на пашкула, в който да се приюти през оставащите месеци от зимата привлече цялото ѝ внимание. Тя се съсредоточи върху този процес с отчаяние, породено от умората.