Culpa mia/Моя вина

Part 15

Когато той си тръгна с останалите си приятели, аз се обърнах и се изправих срещу доведения си брат.

Ник сложи отново очилата си и се облегна назад с глава към слънцето.

-Не питай нещо, на което не искаш да знаеш отговора.

Прехапах устни, заинтригувана, но и аз нямах намерение да настоявам. Никълъс Лейстър беше в беда, не го интересуваше...

Или поне така си мислех.

Следобед се възползвах от възможността да прекарам малко време с майка ми. Тази вечер беше фирмената гала вечер на Уилям и майка ми ми беше казала, че всички трябва да присъстваме като семейство. Не че бях особено развълнувана, но знаех, че няма да мога да се отърва от това. Уилям работеше по това събитие от месеци и се очакваше да сме там.

Седях на диван, който беше в собствената му съблекалня. Новата стая на майка ми беше още по-впечатляваща от моята. Декорирана в кремави тонове и с огромно двойно легло, тя беше внушителна като апартамент в луксозен хотел и имаше две съблекални вместо една. Никога не бях вярвала, че един мъж може да има нужда от собствен гардероб, но като видях стотиците ризи, костюми и вратовръзки в съблекалнята на Уилям, го разбрах.

Тази нощ щеше да бъде много важна за майка ми, очевидно всички близки приятели и важни магнати от индустрията и света на правото щяха да бъдат там и не всички от тях имаха честта да се срещнат лично с майка ми. Беше толкова нервна, че беше смешно да я гледам.

-Мамо, ще бъдеш грандиозна, независимо какво ше облечеш. Защо не спреш да се тревожиш?

Тя се обърна и ме погледна с лъчезарна усмивка. Останах без дъх, като я видях толкова щастлива.

-Благодаря ти, Ноа. - каза тя и вдигна зелено-бяла рокля, за да може да я види. - Значи тази? - попита ме тя за осми път.

Кимнах, докато се връщах към онази нощ. Ако Никълъс планираше да избяга отново и да си навлече неприятности, това ме остави свободна да се изплъзна точно както направи той… или поне така ми каза да се утеша.

-Роклята ти също е прекрасна. - потвърди майка ми и аз отново видях тази дреха в главата си. - Моля те, не ми прави тази физиономия няма да умреш, ако се издокараш малко повече. - добави тя, когато видя, че едва се усмихвам.

-Съжалявам. - извиних се със сериозен глас. Напоследък настроението ми беше като на истинско влакче в увеселителен парк. Но да ходя на вечеря и да ходя на гала не е нещо, което ми се иска да правя в момента.

-Ще бъде забавно, обещавам. - увери ме тя, опитвайки се да ме ободри.

Помислих си за Дан… колко много би искал да ме види в роклята, която щях да нося тази вечер… какъв беше смисълът да изглеждам красива, ако никой, на когото ми пукаше, нямаше да ме забележи?

-Разбира се...- отговорих, преглъщайки дискомфорта си. Предполагам, че трябва да започна да се оправям.

Майка ми спря това, което правеше и дойде при мен.

-Благодаря ти, че направи това за мен, дъще, това означава много.
Кимнах, опитвайки се да се усмихна.

-Няма за какво. - отвърнах, оставяйки я да ме държи в ръцете си. Осъзнах колко много съм имала нужда от този контакт и повече след всичко, което се случи предната вечер. Вкопчих се в майка си и я оставих да ме накара да се почувствам като малка за няколко мига.