Печатът: Съюзът на народите

~28~

  
   Денят дойде. Всички бяха станали рано, защото Гилтъндор ги бе извикал. Бяха се събрали в кухненската част на първият етаж. Луси седеше близо до Акуария като си ръчкаше нервно из под ноктите. С елегантна, но тежка стъпка се появи и Гилтъндор. Бе облечен доста необичайно. Бяла риза с широки ръкави и малък зелен камък под яката. Бе с тъмни панталони и лачени обувки. Доста напомняше на стилът на Маршъл.
- За какво сме станали толкова рано?- попита раздразнено Офелия, почесвайки си рамото. Гилтъндор погледна към нея с червените си очи и се усмихна.
- Днес съюзът ще се събира, както вече знаем Ще се проведе под покрива на тази къща.- каза магът с широка усмивка на лице, не обичайна тези дни.
- И къде ще събереш великан? Покривът е твърде нисък.- каза заядлива Офелия.
Гилтъндор направи знак на останалите да излязат от къщата. Застанаха пред прага на малката постройка и зачакаха. Гил си пое въздух и докосна с пръсти дървената врата. Затвори очи и започна да си мъмри под носа. През прозорците се виждаше ярка червена светлина разрушаваща мебелите и покъщнината на Гилтъндор.
Луси погледна втренчено, но пред нея се спуснаха дебели кафяви пердета. Какво стана току що?
Магът махна ръката си от вратата и я отвори бавно. Влязоха вътре. Пред тях не беше обичаното помещение. Нямаше я кухненската маса или плот. Нямаше я старата камина или стълбището. Пред тях имаше само огромна зала с абаносова тапицерия. Огромен таван с рисунка на него. Подът бе от мраморни плочки, наредени шахматно. На огромната маса бе картата на света и отделна карта на Минерва.
- Добре дошли в официалната зала на Съюзът на народите!- каза Гилтъндор отваряйки широко ръце.
- И къде ще спим?- попита Зед.
- Като свърши събранието ще върна старата къща. Не се притеснявай.
***
Не мина много време преди всички да започнат да пристигат. Когато на вратата се почука, Луси скочи от стола и отиде да отвори. Пред входа на къщата стояха господин и госпожа Отоми, последвани от трима въздушни войни облечени в бойни одежди.
- Радвам се да ви видя Принцесо Луси.- каза Омая, свеждайки глава. Зелените ѝ плитки се наклониха напред. Луси отвърна с топла усмивка и поклон. Направи им знак да влязат. Герхард започна да оглежда залата с възхитена в очите.
- Мамо, Тате!- каза Офелия, скачайки от стола си. Хвърли се в прегръдките на родителите си, опипвайки крилете им с ръце.
- Как си? Добре ли си?- каза водачката на въздушните войни, поставяйки ръцете си върху лицето на дъщеря си.
- Добре съм. Радвам се, че ви виждам.- усмихна се нежно.
- И ние, но се надявахме да е по друг повод.- каза високият възрастен мъж на Офелия.
Гилтъндор се доближи до тях с усмивка.
- Омая, Герхард, радвам се да ви посрещна в новата зала на Съюзът!- здрависа се и с двамата.
Луси загледа картинката пред нея, припомняйки си колко ниска бе майката на Офелия.
Въздушните войни застанаха на големите си столове с вдлъбнатини в облегалките, за да може да не прибират крилете си. Седнаха бавно в удобната мебел и зачакаха. Акуария ги гледаше с празен поглед. Жълтите й очи лъщяха нежно, но опасно. Възрастната жена се почувства неловко. Побутна мъжа си по крака, но той не обърна внимание.
- А ти си?- попита приятелски тя към младото момиче. Акуария отвори уста, но думите бяха заседнали в гърлото й като буца.
- Това е Акуария. Ново попълнение в екипа, както и Зед.- каза Офелия, сядайки да майка си.
-Много красива коса имаш. Естествен цвят ли ти е?- попита я Омая.
- Така съм родена.- каза с леко разваления си говор.
- Имаш много интересен акцент. Да не си от някое кралство на Континента?- отново я попита.
- Акуария е русалка. Знае много добре общия език, но има малки пропуски.- отговори Офелия вместо приятелката си.
- Русалка?- учуди се майка ѝ. Огледа я от горе до долу.- Да не сте се свързали с народа ѝ?- попита тя, поглеждайки към дъщеря си
- Не, просто...това е история за друг път.- усмихна се нежно Офелия.
Не след дълго на вратата се почука. Луси стана да отвори. Усмихна се на пристигащите и им направи място да минат. През входа влязоха кралица Аметиста, облечена с дълга жълта рокля и ветрило в малката си ръка. Погледна надменно към присъстващите и леко прикри лицето си с ветрилото. През входа, едва премина крал Доронго. Беше по-нисък от миналият път, което направи впечатление не само на принцесата. Начина, по който променяше размерите си я впечатляваше всеки път.
- Ваше величество! Много ми е Драго да Ви видя!- каза Гилтъндор с широката усмивка, не напускаща лицето му. Доронго изръмжа дълбоко, като постави позитивна физиономия на грозното си лице.
- Спести си приказките магьоснико.- каза злобно Аметиста.- Дойдохме, защото дадохме дума.
- Не сте се променила изобщо!- засмяха се леко Гилтъндор. Вдигна ръка към масата и кралят и кралицата се настаниха.
- Кога започва събранието? - попита Зед.
- По принцип чакаме още един човек, но според мен ще се забави. Нека започваме без него!- каза Гил.
Друг човек ли? Луси остана объркана, но не каза и дума. Още не беше решено какво щеше да се случи от сега нататък.
- Имам информация от мои доверени хора, че Сенчестият се укрива докато събере сили да нападне.- сигурно магът говореше за Маршъл.
- Сенчестият?- притесни се Омая. Вярно, че не знаехме кой бе пратил кошмара.- Не съм чувала това име от малка, когато майка ми разказваше легенди от войната.
- Не се притеснявайте госпожо! Не е толкова могъщ колкото е бил тогава.- увери я Гилтъндор.- Кошмарите му са по-лесни  за убиване и по-слаби.
- Явно излизането му през печата не е било леко.- каза Герхард.
- Със сигурност.- потвърди магът .- Главният му план е да вземе сърцето на Минерва и да отвори печата напълно.
- Казвате го така сякаш е игра.- проговори Аметиста.- Сенчестият е от доверения кръг на Кралят на демоните. Още настръхвам при мисълта за него, а и помня какво стана в Гората на феите.
- Тогава не бяхме подготвени. Не знаехме, че ще нападнат.- обади се Луси.
- Знам. Видях.- усмихна се злобно феята.
- Поне изслушайте плана на Гилтъндор!- обади се Офелия. Злобното мъниче само повдигна вежда и скръсти ръце.
- И какво точно е сърцето на Минерва?- попита Аметиста с обичайния си досаден тон.- Хората го измислиха, но не ни казаха какво точно е то?
- Сърцето на Минерва е огърлица в кралската съкровищница в замъка. Сенчестият не знае това. В наша полза ни е.
- А кой ти каза тази цяла тази информация? Кои са тези твои хора?- обади се Аметиста отново.
- Точната дума е "кой".- чу се мъжки глас из сенките, карайки всички в стаята да настръхнат, освен огнения маг.
  Зад високия стол на  крал Доронго се показа ръка със светла кожа и дълги сребристи нокти. Великанът изръмжа заплашително. Бавно и едвам забележимо започна да расте. Кралят започна да пука, озвучавайки цялото място.
- Не е нужно да се преиграва, Ваше Величество.- от сенките се показа мъжка фигура. Луси веднага разпозна походката и маниерите на Маршъл.- Нека не се караме още на първата среща.- усмихна се приветливо.
- Ето го и този когото чакахме.- каза Гилтъндор от мястото си. Момчето с бяла коса се доближи до приятелят си и се здрависаха.
- Маршъл Пастлайф, водач и представител на...- бе прекъснат.
- Вещици...- пророни Аметиста тихо, но достатъчно силно, за да я чуят всички.
- Надявам се да се разбираме.- усмихна се отново.
- Това трябва да е някаква шега.- каза разтреперена Аметиста.
- Простете?- объркано попита Маршъл.
- Не сме се съгласявали на това!- започна да крещи феята, като се изправи и литна във въздуха.
- Моля Ви, седнете!- обади се принцесата от мястото си.
- Вас вещиците трябваше да ви затворят заедно с демоните и останалите гнусни твари! Една кръв сте. Лудост, пълна лудост! Това цялото е някаква шега! Целият този съюз е просто един фарс! Как ще допуснете потомък на демон сред нас?!- паникьоса се кралицата.
- Моля ви се Аметиста, всявате ненужен страх!- каза Омая като замахна с ръка.
- Млъкни перната кранто! Вие въздушните войни сте луди!- крещеше с тънкия си глас.
- Не говорете така!- каза Акураия изправяйки се и опирайки ръце на масата.
- Ти къде се мешаш животно негодно?- Акуария започна да ръмжи, но кралицата не изглеждаше нито грам притеснена. Доронго просто наблюдаваше, без да се обажда.- Не знам в каква полза си им. Вие русалките сте хищници, вие сте животни. Не си прави труда да ставаш една от хората. Не си струва.
- Достатъчно!- каза през зъби Гилтъндор.
- Дори не можете да се организирате както трябва.- каза за последно кралицата. Маршъл протегна ръка напред, карайки феята да падне плавно на масата.
- Какво и стана?- притесни се Луси
- Нищо, просто й се доспа.- каза Маршъл. Луси погледна към великана, който не изглеждаше дори притеснен.- Ще се събуди малко по-късно. Надявам се крал Доронго да няма проблем с това?- Великанът поклати глава положително.
- Нека продължим със събранието тогава!
***
След шест часа прекарани в обсъждане на стратегия и бойни планове, приключиха. Това не означаваше, че гостите си тръгнали. От един часа следобед до единайсет вечерта, никой не бе станал от дългата маса, напълнена с храна, която Гилтъндор бе призовал. Говореха, ядоха и се веселяха. Прекарваха си добре, въпреки наближаващата война.
Луси бе излязла пред къщата. Тъмното нощно небе покрито с малки звезди ѝ приличаха на дупки по капака на картонена кутия. Луната бе единственото масивно нещо, отразяващо се в очите ѝ. Русата ѝ коса се поклащаше леко от хладния ветрец. Бе седнала на таман порасналата трева и прокарваше пръсти през нея. В далечината се чу отваряне на тежката врата. Някой излезе. Крачеше с тежка крачка към принцесата. Около нея стана по-топло. Обърна леко глава, за да види фигурата на Гилтъндор.
- Може ли да седна?- попита магът посочвайки с показалец мястото до принцесата. Тя не му отговори, а просто се обърна обратно напред. Магьосникът се наведе и седна.
Неловката тишина бе дразнеща. Чуваше се само учестеното дишане на младия мъж и леките движения, които правеше Луси. Мълчаха си без обелят и дума помежду си, докато Гилтъндор не продума.
- Защо се сърдиш?
- Аз ли?- погледна объркано принцесата.- Ти си този, който спря да общува с мен.
- Не съм.- каза нестабилно мъжът. Хлъцна един път и погледна към небето.- Дали боговете чуват какво си говорим?
- За какво смени темата?- попита лека подразнено момичето.
- Не ми се говори за това.- каза просто и закачливо магът.
- Стига приема всичко на шега!- обиди се момичето. Гилтъндор я погледна объркано със зачервени бузи.- Ти си пиян. Не искам да говорим сега!- тя бавно започна да се изправя
- Стига преиграва!- каза той като я хвана рязко за ръката. Дръпна я да седне.
- Остави ме намира!- кресна му тя.- С теб не искам да говоря докато си в такова състояние!
- Какъв е проблема?- попита я той.
- Моят проблем ли?- обиди се момичето.- На теб какъв ти е проблемът? Първо се държиш като мой приятел, после ме обиждаш.- леко започнаха да ѝ се насълзяват очите.- Мислех си, че вярваш в мен, че ме уважаваш. Смятах, че искаш да ми помогнеш и да сме приятели. Вече не знам какво искаш...- бе прекъсната.
  Светът спря. Звездите замръзнаха. Земята под тях се отвори, когато Гилтъндор сля устните им в едно. Луси не помръдна. Остана изненадана. Не се съпротивляваше. Сърцето и туптеше по-бързо от всякога. Меките устни на Гилтъндор попиха сълзите ѝ. Хареса ѝ.
- Не съм пиян.- отдели се бавно. Леко примижа червените си очи. - Не исках да говорим по темата, защото ме бе страх как ще реагираш. Не съм искал да те обидя. Не мислех казаното.- усмихна ѝ се топло.
  Нежно прекара ръката си през златистите й коси. Тя не отделяше зелените си като изумруд очи от него. Той постави мазолестата си длан върху меката ѝ бяла като порцелан кожа. Студените пръстени охлаждаха парещите ѝ бузи. Той тръгна отново да я целува. Принцесата се отдаде на момента. Дали защото всичко се случваше твърде бързо, или защото чакаше този момент твърде дълго? От студената нишка между тях не остана и следа. Раната направена от думите на мага бе зараснала магически и на нейно място се образува нещо ново. Не бе познато на принцесата, но не отричаше че ѝ харесва.