Печатът: Съюзът на народите

~16~

   Крещеното се чуваше още от преди да се влезе в къщата. Отвътре обаче бе същински ад. Бемио и Зед притискаха крещящото момиче с метли, но това не я държеше доста здраво. В стаята нахлуха Луси, Гилтъндор и Офелия.
- Хванете коланите да не се скъсат.- принцесата бързо изтича заедно с Гил до леглото, хващайки се здраво за обвитите около него колани.
  Русалката не спираше да крещи. Луси погледна към нея. От жълтите й очи започнаха да излизат малки незабележими сълзи. Тя не крещеше от ярост, а от страх. Тогава разбра. Принцесата пусна ръцете си от коланите и се изправи. Помести главата си към Зед, като му направи знак да пусне метлата. Всички останаха учудени, когато той я хвърли на земята. Русокосото момиче протегна бързо ръка, като изтри сълзата на русалката, при което тя веднага замълча. Бавно настрои погледа си към зеленооката. Веднага щом погледите им се срещнаха острите зъби на русалката бавно се прибраха.
- Не искаме да те нараним или да те изплашим.- Луси вдигна бавно ръце нагоре.- Говориш ли общият език?
- Да!- отвърна тя. Всички в стаята се спогледаха за миг. Гласът й бе доста женствен, но и груб.
- Защо дойде в залива?- извика Бемио. Русалката от своя страна изсъска като животно.
- Бемио, нека аз говоря с нея.- каза принцесата. Морското момиче отново обърна главата си към блондинката- Имаш ли си име?
- Акуария.- проговори отново.
- Много красиво име. Аз съм Луси, принцеса на Минерва! Искам да ти задам няколко въпроса.- усмихна ѝ се леко.- Защо дойде в залива?
- Не съм длъжна да отговарям на човешко изчадие като теб! – излая тя насреща й.
- Мери си приказките! – каза Зед, но в отговор получи само изсъскване. Луси се загледа във фигурата й. По тялото й все още имаше следи от кръв, но раните бяха заздравели – сигурно Зед я беше излекувал. Раменете й бяха изгърбени, но гръбнакът й стоеше изправен като струна. Като чели сега видя как фигурата й стои на една страна, с цел да се предпази при нужда.
- Ако те освободим, ще може ли да напуснеш залива? – опита отново Луси - Хората в селото стоят гладни, защото ти гониш рибата.
- Не! Тази земя никога не е трябвало да бъде ваша и не възнамерявам да напускам!
- Защ... - преди да се доизкаже, тя започна да крещи отново. Всички бързо запушиха уши.
В пристъп на изгубеното си търпение, Бемио вдигна дясната си ръка, като насочи двата си пръста към нея. Направи леко движение, карайки русалката да заспи. Всичко стана тихо отново.
- Имаме пет минути преди да се събуди. Какъв е плана? - каза нетърпеливо Бемио. Никой, освен един човек, не осъзна, че погледа му броди из стаята.
- Предлагам да оставим Луси да говори с нея. Само с нея води нормален разговор.- предложи Зед.
- Да рискуваме единствения останал човек от кралското семейство?- поклати глава Офелия.
- Мога да се оправя.- отвърна Луси.
- Знаем, че можеш – отвърна Гил скръствайки ръце – Но не смятаме, че сега е най-подходящия момент да се докажеш. Тепърва се учиш да овладяваш силата си, а и бойните ти умения са все още под въпрос – погледа му срещна нейния и очите му се стоплиха -  Ще имаш и друга възможност, обещавам - каза магът слагайки леко ръката си върха бузата на принцесата.
- Сега сме на сушата. Смятам, че ще успея да се защитя.- Каза издразнено Луси, но не избута ръката на Гил от лицето си.
- Вярвам ти.- каза Гил, махайки ръката си от лицето ѝ. Луси остана загледана в очите му, преди да извърне поглед обидено и да излезе от стаята. Гилтъндор погледна към гърба й.
- Зед, Офелия вие ще говорите с нея. Разпитайте я за залива! - каза той излизайки от стаята последван от Бемио.
Офелия и Зед нямаха право на избор затова се примириха с решението на Гилтъндор. Офелия придръпна малко столче, за да седне. Започна да търка ръцете си една в друга от притеснение. Зид хвърли поглед към момичето.
- Какво? Да не искаш да седнеш?- объркано попита тя. Едрият мъж поклати глава.- Защо не говориш? Да не е защото се скарахте с Бемио?- засмя се лекичко, карайки го да се издразни.
- Не е смешно. Ти не спеше ли тогава?- монотонно попита той.
- Не, бях будна точно в момента когато започнахте да си крещите. По- точно ти на него.- заметна червената си плитка. - Не беше нужно да му викаш.
- Ти не се обаждай. Не те питах. Той не ми е приятен, само ми досажда. Не знам защо изобщо се намесваш в отношенията ни. Не те засяга.- завъртя очи. Офелия повдигна вежди объркано.
- Просто ти казвам като приятел. Бемио се опитва да си станете близки.- изрече мургавото момиче, наблягайки на последната дума. Зед просто я погледна с повдигнати вежди – знак да продължи - Ти май наистина не разбра. Бемио те харесва!
- Знам, той го спомена. Иска да сме приятели, но не харесвам натрапчиви хора.- повдигна рамене.
- Ти си ужасно глупав! Той изпитва романтични емоции към теб.- каза тя.
- От кога започна да разбираш от любов? Имала ли си някога приятел в живота си? Просто не ми се бъркай в живота!- изсъска Зед.
- Опитвам се да ти помогна като приятел на приятел! Ти просто си толкова сляп, че не виждаш радостта, когато е пред теб! Освен спомените също си забравил и как да изпитваш емоции!- Зед удари по стената, като грубо прекъсна Офелия.
- Никога не съм ти казвал, че сме приятели! Търпя те само, защото сме съквартиранти! Нямаш никакво право да говориш за моите проблеми или да ги коментираш!- изкрещя Зед. Очите на момичето започнаха да се пълнят със сълзи, но високият мъж изобщо не показваше реакция. Тя стана от стола като погледна право в Зед, но той не видя това. Елегантно изтри сълзите си триейки ги в шарените си панталони.
- Може да не сме приятели, но знам как изглежда влюбен човек. Ти просто не знаеш какво правиш. Ти си изчерпан от емоции и това ще те спъне.- проговори сериозна тя. За пръв път от както се бяха запознали, веселата нотка в гласа й – липсваше.
  Зед така и не отговори. Обърна се към прозореца, но ненужното му движение като чели накара русалката да се събуди. Ръмженето прокънтя в стените.
- Здравей!- каза оптимистично настроено момичето, въпреки, че я беше страх. - Може да спреш да ръмжиш, никой няма да те нарани. Честна въздушна!- усмихна се Офелия, слагайки ръка на сърце.
Русалката затвори уста. Ярко жълтите ѝ очи се впиха в тези на Офелия. Започна да върти глава, като се чуваха силни пукания.
- Имаме малко въпроси към теб. Може ли да ни обясниш, колкото можеш, от кого се криеш в залива? Предположих, че някой те следи, щом живееш самичка тук. Нашите все изпращаха някого да ме търси, когато бягах от нас. И вашите ли са толкова контролиращи?- тонът и думите на червенокоската докоснаха сетивата на русалката, карайки я видимо да отпусне ръцете си, които държеше близо до тялото си.
- Направих грешка и народа ми ме търси. Не мога да се върна.- лека издиша напусна устните й. Погледа й не напускаше този на Офелия, а полезрението й не изпускаше и мъжа в стаята.
- Не смяташ ли, че като си в залива пак ще те намерят?- гласа на Зед се чу.
- Народа ми е далече от тук. Минерва е далечна точка.- обърканият и говор не пречеше на двамата да я разберат.
- Не смятам. Вие, русалките, не сте ли готови да обиколите света за нещо подобно? - плахо попита Офелия.
- Не сме толкова бързи. Ще им отнеме година, за да намерят мен.- Офелия обърна глава към Зед, сбръчквайки лице в знак на съжаление.
- И после като те намерят какво?- попита мъжът.
- Ще продължа да бягам.- отвърна тя.
***
- Няма да стане!- твърдо каза Гилтъндор държейки спокойния си тон.
- Какво тогава да направим господин знам всичко? Да я оставим да умре?- каза Офелия, тропайки с крак.
- Ако каним всеки непознат, за който ни става жал, къщата ще стана като публичен дом. Не ни трябват повече хора.
- Може да ни е от полза! Пък и нали къщата избира кой може да остане и кой не! Ако не я иска, просто няма да й отвори стая. Пък и видяхме колко опасна може да бъде. С една русалка може да владеем и морето!- каза ентусиазирано червенокосото момиче.
- Една русалка народ ни прави!- каза издразнено Гилтъндор.
- Гледай от другата страна на нещата! Приехме Зед и никой не се оплаква!- гневът на Офелия започна да се показва.
- Зед ни върши работа! Ако не беше той Луси нямаше да се учи да има контрол! Офелия, моля, един път да седиш на земята и да спреш да се рееш в облаците!- Офелия се засегна. Вдигна ръце и издиша тежко.
- Добре! Правете каквото искате! Ако ви потрябвам ще съм отвън.- Бързо излезе от къщата, блъскайки силно входната врата.
Луси стоя на малкия диван объркана от случващото се. Хвана един кичур коса като започна да го разресва с пръсти. Леко наклони глава. С периферното си зрение тя погледна към синекосия маг. Плавно се изправи като отиде до него.
- Гилтъндор, смятам че Офелия има право. Не напълно, но гледната ѝ точка е реалистична.- каза принцесата. Червеноокият магьосник се хвана за челото и започна да го разтърсва.- Не искам да взимам страна! Просто си мисля, че Акуария би била доста полезна. В много книги съм чела за силата на русалките. Не знам защо не е скъсала коланите до сега. Сигурна съм, че ще ни е от помощ!- думите на Луси не предизвикаха реакция у Гилтъндор. - Не е нужно да казваш нищо сега. Помисли си! Аз ще отида при Офелия.
  Луси излезе от къщата. Сега беше момента да започне да търси приятелката си. Това обаче не бе сложно. Мургавото момиче бе на пътя пред къщата ритайки камъни от гняв. Тя съзря русите коси на принцесата и моментално спря. Бавно от червените и очи започнаха да капят ситни сълзи.
- Защо плачеш?- изтича близо до нея. - Да не се засегна от думите на Гилтъндор?
- Не! Не е само той!- сълзите започнаха да се умножават. - Никой в тази къща не ме харесва, освен ти, нали?
- Защо мислиш така?- прегърна я нежно.
- Не чуваш ли как ми говорят? Май беше лоша идея да тръгна с вас.- наведе глава. Сълзите ѝ продължаваха да се плъзгат по лицето на Офелия, падайки на земята.
- Не говори така! Да дойдеш с нас бе едно от най-добрите ти решения! Не забравяй мечтата си да видиш света! Това бе шанса на живота ти. Заслужаваш да си с нас! Пък й къщата никого не е посрещала толкова топло колкото теб! Така че на твоя страна имаш една принцеса и една магическа къща. – каза Луси и двете се засмяха. Луси прегърна приятелката си. С лявата си ръка галеше красивата й червена коса, а с дясната я държеше в близост до себе си.
Думите на принцесата бяха достигнали не до ума на крилатото момиче, а до сърцето.
- Ще успеем да го убедим! Сигурна съм, че ще ни послуша!- бяха готови да влязат в постройката, но точно когато се разделиха от прегръдката, между тях мина дълго копие. Пропусна ги, но то здраво се бе забило във входната врата на дома на Бемио.
  Лекият бриз погали носа на принцесата. Веднага се обърна срещу посоката, от която долетя острието. В далечината бе морето, но от него бавно излизаха две мъжки фигури, приготвяйки се за атака.
- Започни да летиш над тях! Разсей ги, аз ще извикам другите.- Офелия поклати глава, провери стрелите на хълбока си. Разпери големите си криле и отлетя в небето.
  Луси бързи влезна в къщата. Направи знак на тримата мъже да излязат незабавно отпред. С първите си крачки извън прага, Гилтъндор съзря пет образа. Някои от тях имаха опашки, други – крака, но всички носеха броня и оръжия. Гил сви ръката си в юмрук обвивайки го в огън. Пръстените му рязко промениха цвета си. Веднагически скочи в битката, последван от Зед и Бемио. Офелия продължаваше да лети над тях си, обстрелвайки ги със стрели. Принцесата от своя страна наблюдаваше всяко движение. Огънят на Гилтъндор трудно достигаше до мишената. Адреналинът в тялото на момичето пропускаше из тялото й, докато гледаше приятелите си как рискуват животите си. Идея връхлетя умът ѝ. Бързо влезе в къщата, тичайки към стаята, в която лежеше Акуария. Русалката щом видя принцесата усети нейното притеснение. Луси се доближи до нея и започна да отпуска коланите. Жълтите очи на русалката само изглеждаха объркани от действията на принцесата.
- Мисля, че народът ти те е открил.- Страхът веднага се прилепи за лицето на тъмнокосото момиче. Ярко жълтите крайчета на косата ѝ се надигнаха.- Моля, помогни ни.- кожените колани изпаднаха на земята.
- Не мога да ги победя. Обучени са така, че никоя русалка да не може да ги победи.
- Но ти не си сама – не и този път. Имаш нас и ние няма да те оставим да се биеш сама – Луси погледна русалката подавайки й ръка – моля те. Трябваш ни.
Акуария бавно се изправи държейки ръката на принцесата. Луси я изведе от дома на Бемио. Жълтите очи на дамата се спряха върху двамата мъже. От далечината се виждаше как и те забиха поглед в нея. Избутаха тримата магове и се затичаха срещу русалката, но Бемио успя да спре един от тях по пътя си, докато Гил и Зед атакуваха другите двама в гръб. Войните притежаваха завидни бойни умения, а магията не помагаше особени на Гил и Зед докато се намираха на тяхна територия – вода. Акуария видя ситуацията. Тя не смяташе да бяга, изобщо. Острите ѝ зъби отново се показаха. Двамата войни бяха на поне три метра от нея. Акуария дори не си направи труда да ги изчака. Хвърли се в тежък бой един срещу тях. Въпреки елегантното ѝ тяло, тя лесно успяваше да излъже едрите мъже. Удряше ги, риташе ги и хапеше с всичка сила. Колкото и кръв да течеше от ръцете им, те не се предаваха. Не ридаеха, не викаха, а само нанасяха удари срещу момичето, но тя стискаше зъби и не спираше. Тъкмо един от тях щеше да я удари в главата, когато Бемио го спря с магия и Офелия го удари със стрела. Акуария се възползва от изненадата им при удара и се качи върху ранения войн. Уви краката си около врата му и с ръце извъртя главата му на сто и осемдесет градуса, строполявайки го на земята. Другият обаче бе подготвен. Стискайки ръката си в юмрук, той призова още едно копие. Тръгна рязко срещу Акуария, но пъргавината ѝ не бе за подценяване. Грабна острието с едната си ръка, като го стисна здраво. Бутна го рязко към стомаха на мъжа, пробождайки го с цялата част. Веднага щом излезе от другата страна на тялото му, тя го пусна да падне на земята. Всичко за миг стана тихо. Хората от селото започнаха да излизат от къщите си, за да видят какво се бе случило. Веднага развалиха тишината. От далечината тичаха Бемио, Зед, Офелия и Гилтъндор.
- Успокойте се съграждани! Всичко приключи!- каза силно Бемио.
- Какво стана с чудовището?- чу се глас от тълпата.
- Както виждате, не бе едно. Не бе и чудовище. В залива живееха русалки, но те бяха с лоши намерения! Благодарение на Акураия те в момента не са заплаха!- каза Луси, хващайки русалката за ръка. Тълпата започна да се радва.
- Довечера ще празнуваме!- каза Бемио, като развълнува още повече тълпата.