Заговор

Седя и мисля, седя и мисля и в един момент се улавям, че само седя. Това разбира се не е особено фатално, имайки предвид, че така или иначе няма за какво толкова да мисля. Е, реално погледнато, човек винаги има за какво да мисли - какво ще прави утре, какво е направил днес, какво не е направил днес и други неща все от този род. Интересното в случая е, че аз лично много рядко се занимавам с мисли като тези поради простата причина, че много рядко правя нещо, или по-точно, много рядко правя нещо, което да си заслужава мисленето, независимо преди или след това. Превърнал съм в цяло изкуство способността си да стоя на едно място и търпеливо да не правя нищо. За съжаление човешкият мозък така е устроен, че понякога сам си решава, че трябва да се занимава с мислене. В такива случаи му предлагам най-баналната тема и той след кратък и безрезултатен опит да разсъждава над нея стига до логичния и единствено верен извод, а именно, че е напълно безмислено да се занимава с такава глупост. По такъв начин, справяйки се абсолютно радикално с настроенията на мозъка си, аз мога да стоя на едно място почти неограничено време. Казвам почти, защото от това състояние все пак ще ме измъкне моят вечен опонент в тази да го наречем игра, а именно мозъкът ми, който в определен момент, най-често най-неподходящия, ще реши да ми съобщи, вероятно от чиста злоба и опитвайки се да се пребори със скуката, която така или иначе винаги го гони, нещо толкова прозаично, като например, че съм гладен.
Ако трябва да бъда искрен, в момента аз наистина съм гладен. Или по-точно казано - много гладен. Простата причина за това е, че от три дни нищо не съм ял. Вярно, че три дни не са кой знае какъв период, като се има предвид, че хората могат да издържат и по повече от един месец, но за отвикнал от такива спортове човек като мен си е проблем. Хубавото е, че нямам никакви проблеми с водата. Едно малко изворче дава началото на едно малко поточе, което от своя страна след няколко хиляди километра се превръща в една от големите реки на планетата. Разбира се, мен това ме интересува до толкова, до колкото няма практическа опасност да умра от жажда. За разлика от това, опасността да умра от глад се усилва с всеки ден. Първите няколко дни имах храна, но силно подведен от глада си и от надеждите си, изконсумирах всичко точно за пет дни. Още в началото усещах, че нещо не е в ред, но дори и в най-силно песимистично настроените си размисли не съм очаквал, че ще ми се наложи да стоя на това място повече от три дни. После дните станаха пет, а към днешна дата карам вече осмия ден. Опитвам се чрез полу-сънно, полу-летаргично състояние да накарам времето да върви по-бързо, или по-точно да върви за мен, защото както е известно на времето трудно може да му се влияе. За съжаление, след няколко дни прекарани почти изцяло в сън, това просто удоволствие започва да ти се струва недостъпно и единственото, с което ти остава да запълваш времето е лежене и празен поглед, зареян някъде в пространството. За съжаление, както вече казах, мозъкът ми се опитва от време на време да ме изкара от това ми състояние на кротко блаженство и да ме върне към реалността. Също така ме кара да измисля някакъв план за измъкване, но аз много добре знам, че това е абсолютно безмислено. Просто няма друг план за измъкване освен този, който действа в момента. Това, че и той не дава очакваните резултати е вече друг въпрос.
Самата история, в която съм се забъркал този път и заради която сега съм тук е съвсем тривиална от гледна точка на моя начин на живот. Както знаете, гледната точка е нещо много важно - за един спринтьор способността да пробяга 100 метра за пет секунди на високопланинска писта на планетета Миласа е нещо нормално, докато за друг - това е мечтата на живота му.
Преди няколко месеца мой приятел ме запозна с някакви хора, които били, поне според тях, доста важни и влиятелни в търговските среди на Федерацията. От някъде бяха разбрали за способностите ми и както аз предполагах, имаха частична информация за нещата (пълна информация не пазя дори и самия аз документирана), които съм правил през последните тридесет и две години, т.е. от времето когато съм се родил. Те искаха да ме помолят за една услуга и знаеха, че няма да им откажа, понеже съм човек с добро сърце. За да подсилят аргументите си, бяха приготвили доста солидна сума и тъй като по това време бях финансово затруднен, почти нямаше пазарлък. Задачата ми беше следната - да проникна в някаква сграда и да преснимам някакви документи. Това